Автор Тема: Разкази и стихове  (Прочетена 79942 пъти)

Неактивен Glrk

  • Опитен играч
  • *****
  • Публикации: 703
  • Рейтинг: +7/-0
  • Take a Look In The Mirror
Re: Разкази и стихове
« Отговор #10 -: Март 22, 2009, 07:44:55 pm »
песентта е  SlipKnoT - Snuff...
ето ви една яка историика


Той бавно обхвана ножа с две ръце.Допря го до областта на сърцето.Твърдо решен бе да го направи.Този път всичко беше свършило,животът му вече нямаше смисъл.Въпреки това се поколеба.Ръката му потрепери и в главата му нахлуха спомени.Спомениот отминалите години ,времето,през което беше щастлив,а живота му си проправяше път напред към радостта.Но с тези спомени нахлу и онзи,страшния и болезнен спомен -за нея.Лицето й отново изплува в съзнанието му и с това донесе и болката.Същата болка,заличила радостта и усмивката от лицето му и довела живота му до своя край.Той не успя да здържи сълзите си.Те бавно потекоха по лицето му,а ръцете му отново затреперихакато едва не изпуснаха ножа.Той видя как една сълза се търкулна и падна на острието на ножа.Разцепена на две,тя потече по двете страни на острието и светлината на лампата се отрази от една от капките. Той се насили да спре,да изгони спомените,но за пореден път не успя.Сегав последните мигове на живота си той за пореден път премисляше нещата.И отново стигна до убеждението ,че прави грешка,че не си струва.Но някаква вътрешна,дразнеща сила го подтикваше да го стори.Отново стисна острието,но този път по-неуверено.Вече сякаш спомените някак се бяха поизпарили,не го болеше толкова много,рака,породен от онази лъчезарна усмивка вече го гризеше по-слабо.Той усети,че в него се заражда усмивка.Усмивка,способна да го разубеди.Но заедно с нея той се намръщи.За пореден път разбра,че няма сили да го направи и този път щеше да се остави на разубеждението.И отново това разубеждение беше подклаждано от неговата любов.Странно,помисли си той,как еднотакова противоречиво чувство може да влияе на човешкия живот.В този моменттой си беше спомнил за другата жена ,тази,която чувстваше толкова близка и която му беше като родна сестра.Усмивката му стана по-лъчезарна.Този спомен го бе накарал да отпусне ножа и да гледа тъпо,с невиждащи очи и да се хили идиотски,докато сълзите му се стичаха по лицето му.Колко хубаво е всичко,помисли си той,колко хубаво щеше да е ако всичко си бе по старому.Споменът за нейната усмивка остана пред погледа му и го накра да се разидае още по-силно.чувставата му към тези жени,но усмивката на "сестра" му продължаваше да е пред погледа му и да го разколебава.Той се насили да гледа само в нея и и осъзна,че вече не държи ножа.Той бе паднал от ръцете му и сега лежеше студено на пода.Със същата тази усмивка,той го взе и стана за да го остави на масата -и този път се беше разубедил.В крайна сметка живота е по-скъп от спомените и времето лекува,нали?Закрачи бодро към масата.Сълзите му обаче не спираха,както не се скриваше и идиотската усмивка,която беше застинала на лицето му.Колко е хубав живота-помисли си той.Всичко беше прекрасно,времето навън беше слънчево и той чуваше как птиците пеят своите пролетни песни.Той се пресегна да остави ножа.Изведнъж го завъртя и го заби с все сила в сърцето си.Тялото му,вече мъртво,се строполи на пода.Сълзите му продължаваха да се стичат по мъртвото му лице,а лъчезарната му усмивка беше все така застинала на устата му.Бавно очите му потъмняха ,а с тях и спомен а за жената ,която обичаше потъна във вечно збравие.Той най-после се беше освободил от него...
« Последна редакция: Март 23, 2009, 09:25:57 pm от Glrk »
Животът на боговете е сляпата вяра на онези, които им се кланят
#####################################
Религията е просто поредната Мафия

Неактивен barbarella

  • Майстор на вербалната шпага
  • ******
  • Публикации: 1676
  • Рейтинг: +0/-0
  • Carpe diem, baby!
Re: Разкази и стихове
« Отговор #11 -: Март 25, 2009, 06:42:05 pm »
един човек, когото обичам да чета

Без депресия

Здравейте, пак съм аз с моите епохални открития. През последните дни установих, че най-доброто лечение на депресията е безпричинният смях. Значи, сядате на един стол и почвате да се смеете. Много е здравословно. Малко е нелепо, ще възразят някои невежи. И ето тук е гениалното. Ако много дълго се смеете безпричинно, рано или късно причината сама ще се появи. И това е самата истина — само опитайте.

Аз изобщо си имам стройна теория за болестите — е, някой път ми се обиждат. Веднъж един приятел ми се оплака и аз му казах: „Цистит рожден ден!“. Оттогава той не ми говори. Е, голяма работа.

Но това, което искам да ви разкажа, е една история с моя добър приятел Кольо Карамфилов.

Ето я самата объркана история. Моят приятел Кольо имаше депресия. Това, разбира се, е нормално, особено през зимата. Но историята с неговата депресия е доста невероятна. Заедно с депресията двамата отиват в Пловдив. Какво са правили там, не е много ясно. Но Кольо се връща от Пловдив в София без депресията. Оттук нататък разказът става наистина странен. Кольо е доста обезпокоен, защото е свикнал с депресията и без нея му е прекалено весело. А той не иска да му е нормално и весело. Постепенно започва да го обзема паника, още повече че това не е първата депресия, която губи в Пловдив. Когато се почувствал страшно весело и застрашително нормално, трескаво отпътувал за Пловдив да търси депресията си. Разпитвал на всички места, където бил с нея. Но оттогава, откакто били заедно, никой не я бил виждал. Кольо се зарадвал много, но за него това било мъчително чувство, та нали той се чувствал удобно само в депресията си. Точно така му било най-добре — когато му е зле. И най-зле му било, когато му било добре. Тогава някой му казал, че като че ли я чул да споменава нещо за Стара Загора, и той веднага тръгнал нататък. Но там се повторила същата история. Уж я видели, но не били много сигурни. Някой казал, че я видели заедно с някакъв непознат. Отчаяно весел, Кольо се прибрал в София. По цял ден му било весело, но за него това било истинска мъка. С умиление си спомнял за дните, в които тъжал и се чувствал цял и истински защитен, обгърнат от своята депресия като малко дете в пелена. „Вече нищо нямам, дори и депресията ме изостави“, си мислел той и изведнъж разбрал, че вече не го е страх, защото неговата депресия от лична станала обща, и започнал да се смее. Депресията му била пораснала и обгърнала целия свят. И за да я повика някой при себе си, само трябва да започне да се смее безпричинно и тя веднага идва на посещение. Ето така загубената депресия била открита по-красива и по-прекрасна, и все по-обгръщаща от преди. Ето, това е историята. Онова, което намираме едва като го загубим. Има неща с такива странни свойства. Както казват моите приятели братя Маркс: „Ако ни намерят, загубени сме“. И затова си стоя тук, в стаята, и се радвам, че никой не ме е намерил. Така съм спокоен, че поне няма да се загубя. И много ви моля, не казвайте на никого, че съм тук. Аз съм добре и наблюдавам през прозореца клоните на дървото, по което пълзят два охлюва, и съм на път да обединя скорост, време и пространство в едно-единствено състояние. Но това ще разберете по-късно.

Имам и други открития, но вече е три часа и трябва да си лягам. Във връзка с тройката — тя е свещено число, особено в Русия. Чехов написа „Три сестри“, Достоевски писа за тримата братя Карамазови, през зимата се впрягат руски тройки. Пръскат се с одеколон „Тройной“, даже и едно време водката беше три рубли. А самият аз имам в дипломата си тройка по руска литература. Е, това май е нещо повече от съвпадение, да не говорим за Света Троица. Объркана работа е Русия и историята им е объркана като литературата, почитат уж света Петка, ама Чапаев никакъв го няма. Тъжно някак си. Май пак трябва да викам депресията, за да знам защо ми е тъжно. Но както вече ви казах, безпричинният смях лекува всичко. Аз имам и други открития, но какво да ви занимавам. Все пак искам да ви кажа, че не бива да се страхувате от болестта на Алцхаймер. Има нещо хубаво в нея, даже бих казал патетично. Алцхаймер — край на лошите спомени. Е, на хубавите — също. Но представете си: можете да си гледате една-единствена видеокасета, тъй като всеки път ще ви се струва нова.

Е хайде, вече ще приключвам, защото трябва да почна да се смея. Нали запомнихте принципа: първo — следствието, после — причината, и всичко си идва на фокус. Така че, друг път ще ме хванат неподготвен!


Людмил Станев
« Последна редакция: Март 25, 2009, 06:46:20 pm от barbarella »
life is a struggle between good, evil and chocolate  (headbanbg)

Неактивен Lun

  • Майстор на вербалната шпага
  • ******
  • Публикации: 1988
  • Рейтинг: +8/-30
  • Вещичката!
Re: Разкази и стихове
« Отговор #12 -: Март 25, 2009, 09:21:39 pm »
Барби това е брилянтно  (hug), прочетох го с огромно удоволствие.... Сега отивам да се смея  :D....

Неактивен Glrk

  • Опитен играч
  • *****
  • Публикации: 703
  • Рейтинг: +7/-0
  • Take a Look In The Mirror
Re: Разкази и стихове
« Отговор #13 -: Март 25, 2009, 11:17:52 pm »
и аз мисля да послед вам примера на лунчето, да седна на стола и да се посмея...  :) Поздрави барбарела  ;)
Животът на боговете е сляпата вяра на онези, които им се кланят
#####################################
Религията е просто поредната Мафия

Неактивен belos

  • Майстор на вербалната шпага
  • ******
  • Публикации: 1769
  • Рейтинг: +11/-1
Re: Разкази и стихове
« Отговор #14 -: Март 26, 2009, 09:32:36 am »
Сладко от Диня...


Бях само на 5 годинки и лятото ме заведоха при баба ми на село. Там нещо така ме беше изплашило, че няколко дни не можех да заспя и постоянно хълцах.
Баба ми, веща в тия неща, реши да ме заведе да ми леят куршум при една туркиня, славеща се като Гадателка и Врачка, разваляща магии. Може и да ги е правила, но това малко хора го знаеха...
Оказа се, че магарето е виновно или поне на мен така ми казаха. Та моят пра-дядо, който беше още жив по това време, седеше с мен под огромния Орех и ме люлееше в скута си.
Разказваше ми интересни истории, свързани с чудати Магии. Миришеше на сено и дим. Помръдваше смешно побелелите си мустаци и това ме караше в захлас да го слушам с часове, ококорил кафявите си очи.
Викаха му Черния Петър, защото лекуваше брадавици. Всяка събота сутрин пред къщата ни идваха различни хора и той с едно малко ножче режеше зад плевнята от големите храсти БЪЗ, различни по дължина, клонки.
Сядаше под Ореха и в зависимост от броя брадавиците на дошлите, правеше по толкова разреза на пръчиците. След това влизаше в къщата със всеки поотделно и тихо нещо си мрънкаше и баеше. Натриваше брадавиците с пресните прорези на клонките Бъз и доволно плюеше по пръчката и я хвърляше в печката. Всичко това отнемаше 1-2 минутки и влизаше следващият.
Аз седях послушно, без да издавам звук, дяволито се смеех, когато пра-дядо ми плюеше и се кикотех. Беше ми обещал веднъж, че когато порасна достатъчно, ще ми каже тайната си. Но така и не я сподели, отиде си същото лято, без да я разбере никой.

Сега, 30 години по-късно, се бях върнал в празната къщата. Спомних си как тичах около Ореха и се люлеех с ремъци от трактор на дебелия клон. Столчето, на което седеше пра-дядо ми и с което се покатервах на люлката, вече го нямаше. Всичко беше потънало в буйна трева, а клоните, така натежали и остарели, се подпираха на земята изморени.
Притихнала къщата от няколко години беше наглеждана от съседите. След дежурните... Добре дошъл! и обещания да се отбия на закуска, взех ключа и се измъкнах.
Първо влезнах в малката стая, в която спеше пра-дядо ми. Всичко беше потънало в прах, но ароматът на сено, дим и шума от орехи още се носеше вътре. Това беше неговата миризма, понякога я усещах дори когато го сънувах.
През последните няколко години редовно ми се появяваше в съня. Седнал на малкото столче, дялкаше клонки и си мърдаше мустаците. Понякога мълчеше. Понякога ми разказваше пак нещо интересно, свързано с неговите весели истории за магии... и винаги се събуждах с думите:
- ... Нали ти обещах Тайната си...
За последно го сънувах в избата, седнал на същото старо и почерняло столче. Подреждаше нещо в една овехтяла дървена кутия, без да ме забележи. Отпиваше от една чаша червено вино и бършеше с опакото на ръката си подгизналите капещи червени мустаци.
Ароматът се смесваше със застоялия въздух и хлад лъхаше от ъглите между буретата. Изправи се бавно и зад рафтовете на няколко шишета, запечатани с восък, прибра кутията и затисна нишата с една дъска...
След това спрях да го сънувам и от няколко месеца все очаквах, унесен в съня ми, да се появи късно през нощта. Беше започнал да ми липсва. А утре имахме и двамата рожден ден или по-точно в Полунощ. Странно съвпадение.
От много време се канех да посетя гроба му и като че ли сега беше момента.
Къщата скърцаше при всяка моя стъпка и ми показваше, че усеща присъствието ми. Бавно се приближих до стъпалата, водещи към избата. Тишина заглушаваше дишането ми, а напрежението в мен нарастваше.
Като дете никога не ми позволиха да сляза в нея и сега нещо сякаш ме изгаряше да я видя.
Натиснах дръжката на тежката врата, без да знам какво ме очаква вътре. Усещах желание да се обърна и да си тръгна, но вече беше късно и любопитството ми надделя. Вратата не помръдна. Бях взел свещ и я приближих към ключалката, за да я отключа. Нямаше. Вратата беше от старите с резе, което с годините някъде се е загубило. Нямаше причина да не мога да я отворя. Освен, ако отвътре нещо пречеше.
Напрегнах всичките си сили и бутнах вратата с рамо. Бавно се помръдна, с пронизващ писък и стържене на ръждясали панти, не отваряни с години. Сякаш къщата крещеше и сърцето ми трепна. Настръхнах и хлад ме полази от отворената врата. Напънах силите си и я отворих, потъвайки в тишина и тъмнина.
Свещта леко започна да пробива мрака, осветявайки завеси от паяжини. Няколко големи паяка бавно се отдалечиха в очакване. Нещо докосна лицето ми и подскочих в паника и за малко да изгася пламъка, а пръстите ми, побелели от стискане, рискуваха да да пречупят дебелата свещ.
Една по-тънка и фина паяжина се беше закачила и висеше по наболата ми брада. Усетих как малко паяче се промъкна и влезе под ризата и тялото ми се стегна като въже в болезнения спазъм на ужаса.
Просто си въобразявах, а съзнанието ми си играеше с мен. Бавно и внимателно слязох няколко стъпала и стъпих на каменния под. Очите ми привикнаха с тъмнината и започнах с малкия пламък да различавам очертанията на помещението във формата на дълъг и широк коридор.
От едната страна беше наредено до края с бурета в различни размери, а от другата имаше рафтове с легнали еднакви прашни бутилки, на купчинки по няколко, като малки пирамиди.
Имах чувството, че съм в съня с пра-дядо ми и по цялото ми тяло премина студена тръпка, в очакване да чуя грапавия му глас. Усещането ме изпълни и настръхнах неприятно за пореден път, потрепервайки инстинктивно, в очакване да се случи нещо.
За първи път бях в избата и знаех, че трябва да има голяма дървена маса. Обърнах се и я открих точно там, където седеше Черния Петър и отпиваше жадно от червеното вино.
На масата имаше огромен свещник от ковано желязо със седем свещи. Треперейки от вълнение и хлад, успях да ги запаля, преборвайки отчасти и собствените си страхове.
Обърнах се и обходих с поглед цялото помещение, за да се убедя, че съм сам. Спокоен, тръгнах да го разглеждам, със свити юмруци, завряни в джобовете на широките ми дънки. Повдигнал рамене и сгушил голата си глава в наметнатата качулка на суичера.
Търсех онзи рафт с дъската от съня ми. Всички стени бяха изградени от гладки камъни и след 20-ина минути безуспешно търсене, се отказах. Сънищата си бяха просто сънища.
Намерих само едно старинно огромно огледало с рамка от ковано желязо, като свещника. Беше скрито зад последното буре, заметнато с пожълтял ленен чаршаф.
Домъкнах го до масата на светлината на свещите да го разгледам и се зачудих дали да не си ги взема за спомен със свещника. Избърсах го внимателно с чаршафа и се отдалечих, да се видя в него.
Свалих качулката и усмихнат, зеленият ми поглед ме прониза. Тялото ми се изправи и стегна. Забравих да дишам, а дробовете горяха в болка за глътка кислород. Унесен като в магия, няколко минути разглеждах собственото си отражение, без да знам какво ме е приковало.
Над мен дървеният под на къщата изскърца и чух възрастната съседка да ме вика. Успях да си отскубна погледа от огледалото, завъртях се и със страното усещане излязох от избата, заслепен от ниското слънце в кафявите ми очи.
- Донесох ти нещо да хапнеш и имам изненада за теб...
Усмихната и мила, леля Весля, която беше дъщеря на онази врачка, туркинята, ме посрещна с един поднос...
- Помниш ли, като малък колко много обичаше сладко от маджун и с моята внучка Айнур го облизвахте на сутринта от огромната черна тава на изгасналото огнище в двора с топли мекици...?!?!?
Седеше с учуден поглед и чакаше отговора ми, а аз в първия момент се сепнах и подсещайки се, си припомнях, че така казваха на сладкото от Диня. Накъртващ сладък вкус и гъстата течност, капеща от края на мекицата върху детската ми пижама и веселия кикот на Айнур с огромните й кафяви очи, гонейки ме да ме бодне с пръст...
- Да. Помня, лельо Весля... Благодаря ти! А?... Айнур!?!?... за последно я видях, когато ме беше изплашило магарето. Сега къде е!?!?
С дяволито пламъче в очите се усмихна. Каза си нещо на турски и се завъртя доволна да си ходи...
- Не беше виновно магарето... Знаеш ли, приличаш на пра-дядо си...
... и продължи да се смее...
- Намерих две бурканчета от сладкото, ако искаш утре ще те приготвя мекици?!?!?!
Този път и аз се разсмях с нея и се сетих колко обичах да седя с пра-дядо си и как бягах от магарето...
- Да. Утре сутринта ще дойда. Отдавна не съм ял мекици. Тъкмо ще ми разкажеш за Айнур...
- Какво да ти разкажа. Станала е като пра-баба си, своенравна и не слуша никой. Идва и си отива, когато пожелае... и съм вдигнала ръце от нея.
И с тези думи се завъртя и с бавна походка се изгуби под асмата, отрупана с грозде. А аз се опитах да си припомня как изглеждаше възрастната врачка, изгубена в спомените ми от детството.
Не докоснах храната. Просто си седях притихнал и скривах с поглед слънцето зад билото. Мислите ми скачаха една върху друга, в търсене на логично обяснение от сънищата и случилото се преди малко в избата. Дали не си въобразявах или просто бях наследил и богатото въображение на пра-дядо си.
Поседях така няколко часа в люлеещия се стар стол, докато не видях падаща звезда. В полудрямка, с поредното желание, се сетих за горящия свещник, който бях забравил.
Неприятна вълна сви стомаха ми. Започна да пълзи по цялото ми тяло. Преглъщах и топка страх се спусна в мен. Тежка и студена. Напрежението за пореден път ми изби в пръстите. Тялото ми се вдърви. Мислите ми бяха все в огледалото.
Може би една чаша вино щеше да ми промени възприятията и да ме отпусне. Исках само малко спокойствие за възбуденото ми съзнание, което се намираше в старите бутилки в избата, чакащи някой да омаят.
В кухнята и намерих една стара чаша със столче в един прашен долап. Прерових няколко чекмеджета и открих стар ръждясал тирбушон, който се съмнявах, че ще издържи.
С огромно внимание и доза смелост минах под паяжините и се спуснах по стълбите на камения под. Дори през дебелите подметки усещах студенината и негостоприемството му. За пореден път усещах нещо как подтиска тялото ми.
Свещникът все още тихо гореше, като стар господар в помещението. Разправяше се с тъмнината и осветяваше дори далечните стени. Огледалото също отразяваше седемте свещи в играещи пламачета по стените и приглушената тъмнина отпусна за момент изморените ми вече сетива.
Проверих подредените бутилки. Нито една не беше обозначена и нямах представа коя каква е. Можех да си избера която поискам, но... някак си подредени толкова красиво, като малки пирамиди ме възпираха. В дъното на един от долните редове видях една купчинка, от която е взимано, или поне не бяха стигнали, за да я довършат.
Клекнах до самотните пет бутилки, сякаш в полепналия прах се бяха скрили, за да не ги докосват. Бяха запечатани грижливо с червен восък. Завъртях една да я огледам и гъстата течност се разклати. Доволен я издърпах и... видях дупката под нея.
Внимателно преместих на земята останалите бутилки и пред мен видях овехтялата дървена кутия...
Идваше ми да изкрещя, но гърлото ми остана безмълвно. Седях на няколко метра и нямах сила и воля да се наведа и да взема кутията. Върнах се, отворих виното и аромата ме плени.
Отсипах в чашата, разклащайки под носа си букет от бистър червен цвят на мек танин, тежък тютюн, лек аромат на горски плод и дъха на дъб...
Направо ме удариха в носа. И без да изчакам виното да "подиша", отпих малка глътка, прокарвайки я през небцето. С остатъчния вкус и в спускащата се топлина към стомаха ми, си затворих очите в насладата от опияняващия вкус.
Тялото ми започна да гори във вълни от тръпчивия алкохол, плъзнал безумно в мен, отнасяйки всичко по пътя си. Страхът ми се изпари. Еуфория ме заля. Усетих да се прокрадва дяволита усмивка по влажните ми устни, а лицето ми се напълни с топлина. Отворих очи и допълних чашата. Никога не бях опитвал подобна пареща наслада.
Без капка колебание отпих отново и след секунда бях готов да направя всичко. Донесох дървената кутия до масата и играещите пламъчета на свещите рисуваха страни образи по капака. Отворих я...
Вътре лежеше пакет, увит във кожа. Извадих го и започнах да го развързвам. Желанието ми да открия съдържанието, караше пръстите ми да треперят от бързане. Внимателно го разтворих и в средата видях да лежеше дебела кожена книга с твърди корици, облечена в червена извехтяла кожа, изхабена в краищата.
Започнах да отмотавам връзката, стягаща я през средата, а тръпката ми за нещо, че ще се случи, ме удари изведнъж. Надигайки чашата, продължавах успокоен да прелиствам страница по страница, убеждавайки се във всички истории на пра-дядо ми, че не са измислица...
В сънищата ми ги припомняше глава по глава. Разкривайки тайната си, ме беше подготвял и напътствал да открия истината и значението на книгата. Върнах се на първата страница и се зачетох внимателно.
"Церемония на седемте ъгъла"
Знаех за какво служи всичко. Знаех какво ще последва. Имах нужните материали. Осветлението от Седем свещи. Чаша с Червено вино. Ленен плат, от завитото огледало. И самото Огледало...
Завъртях ги на изток. Подредих ги според описанието. Застанах срещу огледалото и започнах да изричам думите...
Бавно и отчетливо се приближавах към края на ритуала. Почувствах как пламъкът на свещите се разлиства и прокрадва в тялото ми. Енергия ме изпълни. Отворих очи и взех чашата...
... казах последния куплет от мантрата на обратно точно, както беше написано...
Изпих чашата до дъно и затворих очи. Поредната вълна ме заля и почувствах нечие присъствие в полъха на помещението. Стоях безмълвен, бликащ със светлина и щях да разбера волята ми дали беше изпълнена.
В огледалото видях отново Зелените си очи, това въобще не ми направи впечатление този път. Но... зад гърбът ми, имаше висока тъмнокоса жена със прозрачна туника.
Тялото и беше изваяно и кожата лъщеше на пламъка на свещите. Гърдите и бавно се повдигаха и зърната, допиращи се да прозрачната материя, бяха настръхнали. Устните и плътни и сочни седяха леко разтворени, в очакване да ги усетиш влажни в тъмнината. Очите и в Зелен блясък се приковаваха, като с магия, в мен.
Тя бавно се приближи боса по студения каменен под и малки облачета пара се дигаха там, където оставяше следи. Лицето й, леко мургаво и екзотично в полускрита сянка от падащите черни масури на косата, излъчваше красота. Ръцете бавно се надигнаха към мен и докоснаха с топлина лицето ми.
-Честит рожден ден!!!
С много лек акцент, гласът и ме затопли и възбуди...
Невероятна нежност се разля, изпълвайки ме отвътре, в желание да я споделя. Топлият и дъх се впи и безмилостно захапа устните ми...
Дъх на орех и кедър ми напълниха сетивата. Деликатно ухание на Залез на Слънцето се смени с вкуса на касис, последван от кора на праскова, носеща шоколадовия мускус на кожата.
Захаросана нотка на пъпеш покри с черните си коси галещите ми пръсти. Зарових лицето си в нея, носеща ми лакомо и ненаситно желание да продължавам да я вдишвам.
Ръцете ми докоснаха ефирната нежна роба, която се свлече на пода. С шепи докоснах топлите и твърди гърди, усещайки силната и захапка по устните ми и провлаченото, приятно до болка, стенание, излязло от дъното на душата ми.
Повдигнах я леко и тя кръстоса краката си на кръста ми. Приближихме се и я оставих внимателно на голямата маса върху стария ленен чаршаф. Студената тръпка изви тялото й. Повдигна в гърч гърдите си, отмятайки косата назад и оголи брадичката, чакаща да впия устните си в нея. Желаех да я захапя и да отпия кръвта й. Бедрата се разтвориха и повдигнаха таза във въздуха. Раменете и лежаха приковани, а ръцете и бързо обхождаха всяка извивка по кожата. Преглъщах и следвах пръстите и в желание да я докосна легнала и да се плъзна по тялото.
Приближих се и тя ме сграбчи, придърпвайки ме. Целунах я бавно и топлината и ме подпали. Страстта ми се разгоря и започнах да я докосвам нежно с устни, отпивайки всички сокове, премесени в нея със свежестта на сутрешни листа, потопени в росата от уханието на далечна водна Лилия, с последвала събуждаща се вечерна Магнолия.
Ароматът на Белия Жасмин потопи лицето ми между бедрата й. Като Сандалово мляко изтичах между дългите и изящни пръсти, приковавайки ме към нея. Кашмирена Ванилия ме заля, усещайки спазмите на тялото и тресяща се в допира ми на нежните ласки от устни. Отпивах полепващите сокове по наболата ми брада с хипнотична миризма, примесена с Роза и пареща в дълга наслада. Ноктите и се забиваха все по-дълбоко в мен с всеки спазъм на тялото, докато не затихна в обятията ми безмълвна...
Отпуснах се върху нея, потопен в зелените й очи с разрошени черни коси. Кехлибарна топлина на кристали покри тялото ми. Придърпа ме с ръцете си към нея и докосна устните ми със собствения си аромат, докато прониквах.
Миризма на Танин, носещ се из избата, ни опияни и дрогира в движенията на горещите ни капещи потни тела, унесени в букет от чувства и удоволствия.
Усетих я надвесена, като морски бриз, охлаждащ тялото ми. Гърлото ми се напълни със стенания. Пръстите ми я докосваха и следваха влажната кожа с татуиран Дракон на вътрешната страна на бедрото. Опашката му завиваше през хълбока и свършваше, разделяйки ниско надолу талията й.
Заровен във вихъра и хипнотизиран в магията, следвах всяка извивка по нея, оставайки се да ме завладее лудостта на безпаметната дълга вечер...

Събудих си от парещите лъчи на слънцето в очите ми. Бавно ги отворих с чувството, че са пълни с пясък. На пода до стария люлеещия се стол, имаше две празни бутилки и една търкаляща се чаша с остатъци на засъхнало червено вино.
Вкусът в устата ми беше тежък и като че ли усещах ванилия...

Сепнах се и се огледах. Нямаше жена. Нямаше книга. Нямаше огледало.
Слязох в избата, всичко си беше така, както го бях оставил. Виното ми беше в повече и развинтеното въображение ми беше погодило номер.
Беше време за кафе. Минах под асмата и влезнах в съседния двор. Възрастната жена ми се усмихна мило и ароматът на пресни мекици обагри всичко около мен. Нямах желание да приказвам, просто исках да се насладя на закуската със Сладко от Диня.
Да ми разкаже за внучка си. Какво е станало с нея през годините и кое я е променило. След това щях да отида до гробищата и следобед да се прибера вкъщи. Може би с няколко нови бутилки вино.
- Имам изненада за теб тази сутрин...
Обичам изненадите, карат те да изпитваш приятни емоции и радостта от тях да те зарежда за дълго.
- Здравей...
Две огромни кафяви очи с топла усмивка в светлоруси коси ми се усмихнаха дяволито и ме мушнаха с пръст в ребрата...
- Помниш ли кога за последно сме се виждали? Сигурно е било преди цяла вечност...
Нямаше съмнение, че това беше жената от съня ми. Нямаше съмнение, че по някакъв начин аз я бях извикал в селото. Стомахът пак ми се сви от неизвестното и ме обхвана паника. Ами ако това беше истина и си спомни...
- Здрасти, Айнур. Май беше преди 30 години. Кога пристигна?...
- Тази сутрин...
И се усмихна закачливо, докато няколко кичура се отместиха върху лицето й, прикривайки в сянка за миг зеленикавия блясък на погледа...
Обърна се да влезе в ниската къща и на талията и видях татуирана "Опашката на Дракона", спускаща се надолу, скрита в тъмносините и дънки.
Нямаше съмнение, това беше Тя. Но как се получи всичко. Нима книгата съществуваше. Нима се бях превърнал в новия Черен Петър. Практикувах ли Черна Магия?!?!?... Въпроси... Въпроси... и пак въпроси, бясно блъскащи се в мен и отскачащи от препълненото ми съзнание...
Излезе и се приближи грациозно, приковала ме с погледа към нея. Неволно станах и лицето й застана срещу моето...
- Честит рожден ден!!!
Подавайки ми увит вързоп кожа... И чух онзи странен и много лек акцент в гласа й, прошепвайки тихо...
- Хареса ли ти подаръка ми снощи?!?!?!...
И продължавайки да се кикоти, ми намигна. Докосна устните ми и усетих за първи път от толкова много време парещия Накъртващ вкус на Сладко от Диня...

_________________________________

ПП: Хареса ли ви? Защото на мен да!

Неактивен barbarella

  • Майстор на вербалната шпага
  • ******
  • Публикации: 1676
  • Рейтинг: +0/-0
  • Carpe diem, baby!
Re: Разкази и стихове
« Отговор #15 -: Март 27, 2009, 12:09:46 am »
нали е готин людмил станев?
още нещо и повече няма
... всъщност, по-добре линк да дам:
кратка енциклопедия за ученици
life is a struggle between good, evil and chocolate  (headbanbg)

Неактивен the best welder

  • Майстор на вербалната шпага
  • ******
  • Публикации: 1623
  • Рейтинг: +6/-2
Re: Разкази и стихове
« Отговор #16 -: Март 31, 2009, 02:21:31 am »
Един човек сънувал, че върви по морския бряг заедно с Бога. Той видял живота си като следи от нозе по пясъка – неговите и тези на Бога, винаги едни до други. Натъжил се, като забелязал, че през най-трудните мигове на живота му в пясъка оставяли следи само един чифт нозе – дълбоки, под голяма тежест.

Човекът попитал Бога:
        -"Не ми ли обеща, че ако ти дам сърцето си, ще бъдеш с мен през целия път?
 Защо виждам само едни следи през най-трудните си времена?"

Бог отвърнал:
        -"Безценно мое дете, Аз те обичам и никога няма да те оставя.
Когато ти беше в изпитания и страдания – там, където виждаш следи само от едни нозе – тогава аз те носех на ръце"

 (poolparty) (poolparty) (poolparty)

и това :
Един човек умрял.
Той имал седемнадесет камили и трима синове и оставил завещание, в което, когато било отворено и прочетено, се казвало: половината от камилите трябва да получи първият син,
една трета - вторият
една девета - третият.
Синовете се объркали - какво да правят?
Седемнадесет камили:
половината да отиде при първия син - значи ли това, че една камила трябва да се разреже на две? Но и това не би решило нещата, защото една трета трябва да се даде на вто¬рия. И това не било решение: една девета трябвало да получи третия. Така почти всички камили би трябвало да се убият.
Разбира се, те отишли при този човек в града, който бил най-знаещ:
 моллата - пандитът, ученият, математикът. Той мислил усилено, опитвал се всякак, но не могъл да намери никакво решение, защото математиката си е математика.
Той им казал:
“Аз никога не съм делил камили през живота си, цялата тази работа ми се вижда глупава. Но ще трябва да ги нарежете. Ако завещанието трябва да се спази точно, тогава камилите ще трябва да се нарежат, да се разчленят."
Синовете не били готови да режат камилите. Какво да правят тогава?
 Някой им предложил:
„По-добре да отидете при човек, който има представа от камили, а не от математика". Така те отишли при шейха на града, който бил необразован старец, но мъдър вследствие на своя опит, и му разказали проблема си.
Старецът се засмял.
 „Не се тревожете! - казал той. -Много е просто.
" И той им дал на заем една от своите камили -сега камилите станали осемнадесет - и после ги разделили.
Девет камили били дадени на първия син, с което той бил напълно задоволен.
Шест камили били дадени на втория (една трета) - той също бил напълно задоволен.
А на третия били дадени две камили (една девета) - и той останал доволен.
 Една камила останала.
Тя била дадената на заем. Той си я взел обратно и им рекъл:
„Можете да си вървите."

да и аз си лягам ,че стана утре!хехехе


RAINBOW                                                                          http://www.youtube.com/watch?v=sohKW-ZhpAM&feature=results_video&playnext=1&list=PLA866D28357919B87

Неактивен belos

  • Майстор на вербалната шпага
  • ******
  • Публикации: 1769
  • Рейтинг: +11/-1
Re: Разкази и стихове
« Отговор #17 -: Март 31, 2009, 09:23:57 am »
Малките неща...2


-Защо си толкова Арогантен, Самодоволен и Груб?
-Ти от къде разбра това, след като се познаваме от 15 минути...
-Не от 30 минути сме заедно, а ти едва преди 15 започна да говориш.И защо? Да не те е страх от тъмното?
-Не.Просто исках да знаеш, че някой има с теб...и...
-Какво "И"...
-От къде имаш това мнение за мен,след като сме се засичали само по коридорите и в...асансьора?
-Виждала съм те.Чувам хората какво говорят.Наблюдавах те...
-Защо? Какво толкова интересно има в мен?
-Някои Харесват Лошите Момчета...
-Ти ме харесваш?
-Да!... но по скоро имам нужда от необвързваща връзка и секс, докато намеря този когото търся...
-Но...
-В различни етажи работим но сме почти колеги, ти си сам аз също...Защо не?
-... да знам, всяка сутрин те изчаквам в кафето за да се кача с теб в асансьора и да видя как си облечена и да усетя аромата ти...
-Защо...
-...ми може би ,има нещо в теб което ме привлича неудържимо...
-И затова ли мълча...15 минути...Лъжеш...
-Ти какво си мислиш, че съм това което виждаш в костюма и вратовръзката ...и че наистина съм гадняр... може би това е инстинкт за самосъхранение... по лесно е когато никой не очаква нищо от теб и всички са свикнали с грубостите ти, така продължаваш без да даваш надежди на някой...
-Страх те е...
-От какво...
-Знаеш ли?...Започвам да те харесвам, различен си...
-Да днес съм със Синя Риза и ...изглеждам по мил...
-Не!!! Не виждаш в тъмното как ти се усмихвам...
-Усещам веселата нотка на гласа ти...това е достатъчно...
-Една вечер те видях в един бар. Тогава те пожелах за първи път.Беше по нова година и Коледната атмосфера и коктейлите си казаха думата...
-Да и аз те видях, не беше сама...
-А ти беше с една Брюнетка...
-Падам си по брюнетки...какво друго видя...
-Беше много мил с нея...исках така да се отнасяш и с мен цял вечер...
-На свещи и вино пред камината...
-Ти си Романтик? Не мога да повярвам! Къде се кри толкова време и не се обади?
-Бях тук, до теб в асансьора...
-Не, преди това... Преди да спре тока... Преди Вчера... Преди Месец... Преди...
-Искаш ли да изпием по чаша вино довечера? Можем да започнем от някъде...
-Това среща ли е? Какво направи? Да не би да седна на пода?
-Да. Искаш ли да седнеш и Ти? Има място и за теб.
-Нали ме видя? Със светла къса пола съм. Как?
-Вдигни я нагоре. Кой ще те види? И ела седни в мен.
-Ставаш все по нахален? Подай ми ръка.
-Спри да се смееш и мърдаш, че се възбуждам.
-Ти беше възбуден още преди да седна в теб!
-Облегни се на гърдите ми и спри наистина да мърдаш.
-ХАРЕСВАШ МЕ?
-Някои харесват лошите Момичета...а си и ...Брюнетка.
-Сваляш ли ме?
-Искаш ли?
-Ти го правиш, не мога да повярвам?
-Защо?
-Не го очаквах! Но ми е приятно!!!
-Какво ще кажеш да се върнем към Необвързващия секс...
-Довечера съм заета.Имам служебна среща до късно.
-А за уикенда? Има една вила в планината! С Камина?
-Изкушаваш ме! Какво друго има?
-Тишина, свещи...вино...
-Много си гаден!
-На твоите услуги!
-Но, има още нещо? Кой купува кола преди да я пробва?
-Когато свършиш довечера ми се обади! Да пием по нещо?После ще ти дам адреса.
-Ми...Ако не дойда?
-Тогава защо сега така дяволито ми се смееш в ухото?
-Наслаждавам се на преимуществото си.
-От това че седиш върху мен ли?
-Да от това, че те накарах да ме пожелаеш...
-Да!!!...Майка ти се обади докато беше в банята. Иска а заведем близнаците следобед.Купила им е подаръци и иска да преспят там?
-Много ги глези...
-Те я Обичат!
-И ти я Обичаш! Мръсник...
-Иначе нямаше да се оженя за теб!
-Купи хубаво вино и свещи! Имаме повод да празнуваме!
-Какъв?
-Обичам те и ...си купих онова бельо, което ти хареса онзи ден в магазина...
-Много... си лоша! И те Обичам!

Неактивен Glrk

  • Опитен играч
  • *****
  • Публикации: 703
  • Рейтинг: +7/-0
  • Take a Look In The Mirror
Re: Разкази и стихове
« Отговор #18 -: Март 31, 2009, 11:54:21 am »
И тогава той се изправи лице в лице със съдбата си, беше просто страничен наблюдател на своята смърт. Виждаше летящата към сърцето му стрела, но не можеше да направи нищо. Струйката тъмночервена кръв потече от дълбоката рана и обагри черните му дрехи. Макар и със стрела в себе си, той продължи битката. С ножа в лявата ръка прободе сърцето на най-близкия до него враг, завъртане, намушване, издърпване... зловещия танц бе към своя край. Тогава, вече на крачка от смъртта, той падна на колене и помоли за прошка. Но молитвите му не бяха отнесени към убийците му, някакви Богове или Демони... молбата бе отнесена към собствената му душа. Душа покрита с тъмнина приживе, сега си плащаше за всичко сторено. Разбра, че всичко в което е вярвал е било една голяма лъжа, разбра колко е било замъглено зрението му. Разбра, че през целия си живот е мислил, че стои от правилната страна на барикадата. След като осъзна какво е сторил се помоли на себеси за прошка... и я получи. Едва тогава болката от забодената в сърцето му стрела изчезна и Смъртта го взе в хладната си прегръдка...
Животът на боговете е сляпата вяра на онези, които им се кланят
#####################################
Религията е просто поредната Мафия

Неактивен chocolate_girl

  • Готин
  • ****
  • Публикации: 230
  • Рейтинг: +2/-0
Re: Разкази и стихове
« Отговор #19 -: Април 21, 2009, 04:12:21 pm »
Купища нежност
Автор - mariana_fairy

 Забравих името ти, зачеркнах го от паметта си, от днес за мен си поредната сива грешка, задраскана с дебел черен маркер... Пролетта посипа душата ми с вълшебни, ароматни цветове и аз за момент забравих, че съществуваш, но това е твърде малко имайки предвид всеобхватността на живота... Срещата беше случайна, от онези, които съдбата урежда и  с насмешка гледа какво ще се случи с нас, а ние като две марионетки сме заели тъжно-смешните си роли и си носим ориста на гръб, макар и да тежи понякога... Избелели, полудели собствените ни сенки на получовеци се гонят още във времето и пространството, мислейки че си принадлежат една на друга... Всяка вечер чакам да влезеш през прозореца, оставям го отворен и те каня с топлите си мисли преди сън, чакам те, за да те завия с тях...
          Имам купища нежност, които преливат от дланите ми и трябва да я раздавам, да радвам всеки, на който позволя да влезе в живота ми... Беше ми свиден, опитвам се да се отърва от натрапчивите мисли за сладко-горчивите ти устни с вкус на къпиново вино и мед... Беше и ми се иска да бъдеш в минало свършено време, но все още не си... Само пясъчният часовник ще изпепели това, което е останало от моята любов към теб...
Не стига, че гърми да ме трепе, а и святка....да види къде съм.