Това се е случило някъде, само че никой не знае точно къде. Знае се само, че било странно…
Един мъж шофираше по магистралата. Часът беше около три сутринта, бе късна есен и шосето беше почти пусто. Той се прибираше вкъщи и вече виждаше топлото легло, в което ще се отпусне след дългия път. Не беше толкова изморен физически, колкото му беше писнало да обикаля с колата си и искаше да влезе на топло вкъщи и да се излежава под звуците на поредния филм, който щеше да слуша, мислейки за нещо друго.
Маркировката на пътя едва се виждаше в нощния мрак. Той включи дългите светлини, въздъхна и се загледа в сивкавия асфалт. Около пътя се простираше полето, което беше толкова монотонно и черно, толкова убийствено равно, че когато той го погледна за миг, му се стори, че го побиха тръпки. Глупости. Просто беше изтощен и всичко наоколо му се виждаше по-наситено, отколкото беше всъщност.
Когато колата се разтресе, той не разбра веднага какво е станало. Моторът внезапно загуби мощност, сякаш човек се задави, без да може да се изкашля добре. Той намали, отби в аварийната лента и спря. Имаше проблем с колата, който мислеше, че се е оправил, но явно не беше така. При мисълта, че няма да може да се прибере още няколко часа, той изтръпна и отново се вгледа в полето. Не беше страхлив – поне не повече от необходимото, – но гледката на равната шир отново му навя някакъв смътен страх. Тръсна глава и реши първо да провери нещата. Излезе от колата и отвори предния капак. Всичко изглеждаше добре, доколкото можеше да разбере. Затвори пак, върна се в колата и реши, че няма да обръща внимание на кашлящия мотор. Завъртя ключа. Нищо. Пробва пак. Нищо. Колата не искаше да запали. Не, това не можеше да се случва. Пробва пак. Нищо. Излезе, вдигна капака, разгледа, но не изглеждаше да има нещо нередно. Извади телефона от джоба си и при вида на загасналия екран го обля студена пот. Батерията беше паднала. Той се върна в колата и въздъхна. Добре… Оставаше му само да чака някой да мине.
Облегна се назад и затвори очи. Усети, че сънят бавно го оборва, но нямаше желание да го спре. Знаеше, че сега не е време да заспива, но се остави на дрямката сякаш напук. Не знаеше дали е спал една минута или едно денонощие, защото, когато се събуди, всичко наоколо изглеждаше същото. Той се огледа. Пътят беше все така пуст. Той излезе от колата да се поразтъпче и вдиша с наслада свежия нощен въздух. Реши, че всеки момент някой може да мине и зачака. Странно. Вярно, че по това време на годината пътят не беше оживен, но защо нямаше никой толкова време? Не знаеше колко е часът, но още нямаше никакви признаци на развиделяване. Добре… Той се облегна на колата. Тогава започна песента.
Не знаеше откъде идва, защото идваше от всички страни. Някакви божествени звуци, без думи, само неясни стонове на болка и щастие. Заляха безмълвното поле и изпълниха пустата нощ. Той се огледа. От хоризонта, далеч, на края на полето, се процеждаше светлина. Утрото? Не… Беше особена зеленикава светлина, сякаш идваше от дъното на океана. Стичаше се към него някак настойчива, без да го напада, сякаш го приласкаваше.Той се приближи до ръба на пътя и началото на полето. Всичко изведнъж стана зелено, а песента все така галеше слуха му и той беше сигурен, че, въпреки че не разбираше странните думи, те говореха за нещо толкова хубаво, че от самата мисъл за него човек изпитваше силна и сладка болка. Когато усети и аромата на какао, сякаш знаеше какво ще стане. Обърна се към колата. Там имаше някаква жена. И беше съвсем истинска. Той се обърка. Завъртя се отново и видя, че светлината я нямаше. Полето си беше просто поле. Песента спря.
Погледна жената и понечи да каже нещо, но тя му направи знак да мълчи. Приближи се до него и той усети още по-силно аромата на какаови зърна, току-що стрити, но сякаш към тях беше прибавено нещо силно и отровно като смъртоносна целувка. Тя се усмихна и протегна ръка. Без да разбира какво прави, той й подаде своята и усети хладната й кожа. За миг му се стори, че е твърде студена, за да е истинска, но ароматът прогони мислите му. Тя се усмихна и лицето й грейна, което го накара да мисли само за това колко беше хубава и как очите й се очертаваха в мрака. Стресна го рязко убождане по палеца. Острата болка отново донесе усещане за студ. Тя поднесе ръката му към устните си и леко целуна порязания палец, от който бавно се стичаше струйка кръв. Вдигна поглед и песента отново зазвуча. Очите й бяха същите като мелодията – силната болка, неизпълненото желание и още нещо, което той не можеше да разбере. Зелената светлина излизаше от тях, като ги правеше едновременно болезнено красиви и ужасяващи. Тя пак се усмихна, макар че усмивката й се загуби в зеленото наоколо. Той затвори очи и чувстваше вече само песента.
Чукане по стъклото. Той се стресна и погледна към прозореца на колата. Отвън някакъв човек му правеше знаци. Огледа се. Никаква жена, никаква светлина, никаква песен. Разсъмваше се и човекът отвън се опитваше със знаци да го попита с какво може да му помогне. Беше спал. Беше сънувал?
Половин час по-късно, под първите слънчеви лъчи, той караше по също толкова пустото шосе. Полето мълчеше и го заобикаляше равнодушно и монотонно. Той се замисли, без да знае за какво, и несъзнателно засмука порязания си палец.
