Истории около огъня

[Ред]

Азвече спирам да пиша в тази тема. Вие сте прекалено талантливи, а аз все едно госпожата ми е дала съчинение на тема "Какво ще правя събота и неделя"- до 150 думи  :'(

Не е така, на мен ми беше интересни всичко, което прочетох, и чакам да пишете още  : Така, когато се окажем около някой романтичен огън в приятна компания, ще знаем какъв тип истории да мислим.

[ByeVas]

Ръцете ми бяха вързани, а в устата ми беше натъпкан стар парцал. Първо се зачудих, колко ли е чист, но след като размислих стигнах до извода, че това едва ли е най-големият ми проблем.
Огледах се в сумрака наоколо, но нямаше и следа от каквато и да е била форма на живот. Луната хвърляше слаба светлина върху самотната поляна, така, че не можех да бъда сигурен, че някой или нещо не се крие в сенките.
Изпсувах наум. Положението не беше розово, но пък и животът ми не изглежгдаше да е в опасност. Който и да ме беше вързал, беше предпочел да ме остави жив.
Чух нечии тежки стъпки в далечината....

[Casual]

тука голяма забава и голямо веселие става  ;D ;D

[AlucarD]

....Когато си тръгна, аз застанах до стената. Хлъзгавият дъжд се стичаше по гърлото ми и ме давеше...Беше си отишъл, а аз знаех че няма да се върнеш...
През дъжда от блатото се надигаше мъгла,която очертаваше призрачните ни силуети - моя и твоя, както по времето, когато бяхме всичко един за друг. Видях те как се понасяш над един облак с непресторена, несравнимо приятна лекота.
Повярвай ми искам те..повярвай ми трябва да те имам...
Мъглата се надигна от земята, проникна вътре в мен и от нея ми призля. Изви се над дълги, влажни вълма над гробището....Толкова исках да те върне, ала ти беше непреклонен.
Някой някога ми спомена, че всичко ще свърши точно така - накрая дворците ми ще рухнат, въпреки всичките ми хитрини.
Мъглата покри очите ми и аз паднах до стената в клокочещата кал...Тя се процеди между пръстите ми и ме обгърна- студена... ледено студена. Ето как ще се чувствам в гроба, когато легна в двора на гробището...помислих си аз .Това ме чака.
И ти ще се върнеш тогава нали? Ще чуя как краката ти тъпчат камбанките над мен, докато аз се гърча в пръстта отдолу. Там горе ти ще спреш да прочетеш надписа на надгробната ми плоча...там горе слънцето ще огрява връхната ти дреха, ти ще вдишваш свежия вятър и ще започнеш да си подсвиркваш някаква приятна мелодия преди да се отдалечиш.....
не...няма да е толкова лесно....
Аз ще се отърся от вцепенението на смъртта...ще извия ръце през пръстта, нищо, че е студено. Ще разкъсам бялата плетеница на корените, за да си проправя пътека, дори да изподера мъртвата си плът. Нищо няма да ме спре тогава, ще ме движи нещо много по-силно от мускулите....
Моравата се издува, пръстите ми я пробиват и се издигат във въздуха. Приличат на странни гробищни цветя, който се вият на тънките си стъбла....,да ти ги виждаш, но не помръдваш.....Не можеш да помръднеш...Костеливите пръсти те сграбчват за глезените...Ще те имам. Тук. С мен...........

[AlucarD]

.....Съдено ми е да се усмихвам, когато извръщаш глава и да слагам маска , щом се обърнеш.......
След бурята се разболях. Kaзваха, че ще умра, че съм умряла и за това се отдaдох на сънища.
Мама се приближи до ръба на леглото, но беше в саван и аз избягах от нея....
Ти избяга от мен.....искаше да ме довършиш...
Превърна се в ястреб и отлетя на далеч, високо в небето, над мястото, където стоях, докато не се превърна в точица на фона на Слънцето...
Ала аз се превърнах в големия дъб, където ти кацаше, за да отпочинат крилете ти. Прегръщам те с клоните си под променливата Луна....
Но ти я видя през листата ми. Сви се и се превърна в отвратителна змия, която плюе отрова...
Пак не се уплаших. Приех образа на птица, която запя толкова хубаво, че ти надигна глава и се залюля в такт....
Ала в танца се измъкна от лъскавата си кожа и я захвърли....
погледнах нагоре. Сега точно на върха на висока планина, ти беше голям дворец, дворец със стотици прозорци, на всеки прозорец се подаваше ръка на ловец, всяка ръка държеше лък, във всеки лък трепереше стрела готова да ме прониже ако те открия....
Но аз се превърнах в ярък фенер, на най-високата кула на двореца за да осветявам пътя ти към дома през жестоките планини...
И те видях да идваш в светлината, видях очертанията ти точно, когато ти беше застанал пред вратата..а аз бях в сянка...заслепена...
Тогава се събудих и силуета до мен изшътка:
ш-ш-шт, само едно облаче пред слънцето...
клон под вятъра...
птица на перваза...
ш-ш-ш-шт миличка.....
ш-ш-шт....

[Darla]

 

   В един есенен ден на 1992 г. самотен хипар слизал от планината в едно село, близо до Карлуково. Както сигурно знаете, според доста хора районът на Карлуково, известен с многото си пещери и построеният там „Пещерен дом“ (или Национален Пещерен Дом „Петър Трантеев“) са прокълнати места. До Карлуково се намира едно доста зловещо място – кучешката пещера. В тази вертикална дупка селяните са хвърляли кучета, от които са искали да се отърват. Както и умрял добитък. Според слуховете там живеят и се размножават кучета, които са слепи поради тъмнината и приличат на някакви изроди. Въпросните кучета се хранят с изхвърленото отгоре, а като няма умрявл добитък – и с други кучета. Осен това, разказвачката ми каза, че в цъкрвата в Карлуково се пазела църковна книга от 18 век, в чиито поле местният свещеник е написал „И обявявам това място за прокълнато!“. (Не съм виждала тази книга) Пак според нея мястото наистина действало зле на хората. Много от тях, които къмпират наблизо вечер са обхванати от зли сили и иначе нормални и добри хора започват да вършат безумия.

Та да се върна историята за хипаря и момичето. Та въпросният хипар, нека да го наречем Митко, слизал към близкото село, за да се качи на влака към дома си. Било есен, вече вятъра бил студен, а от време на време от надвисналите мрачни облаци поръсвал и слаб дъжд. Наближавайки селото Митко срещнал момиче на около 20-25 години, по-скоро млада жена отколкото момиче. Леко облечена, с дрехи като нощница до глезените и разпилени дълги светли коси. На Митко му се сторило, че има нещо странно в нея, но не можел да каже каква точно е причината за това чувство. Момичето попитало Митко дали може да й даде някаква горна дреха, тъй като й било студено. Митко бил с добро сърце, хипар, на който нищо не му се е свидило. Знаел, че гарата е наблизо, а във влака – топло и сухо, и не се поколебал да свали старото си яке от гърба и да го даде на момичето. Момичето казало, че се казва, да речем Албена, и живее в селото на улица „Теменужка“ номер седем. Та когато Митко имал ходене насам да минел през тях и да си вземел якето. Митко си записал адреса на малко листче, пъхнало го в паспорта си, тръгнал към гарата, качил се на влака и почти забравил за случилото се.

През пролетта на другата година Митко пак минал през селото и се сетил за старото си яке. Погледнал листчето в паспорта си, с питане намерил адреса и почукал на вратата на стара къща. От там се подал възрастен човек. Митко казал, че идва за якето си, което бил дал на Албена през есента. Старият човек изведнъж пребледнял, казал „Изчакай тук малко, сега идвам“. След няколко минути излязъл заедно със жена си, старица с черна забрадка, и без да продумват нищо, с мрачни лица, повели Митко към края на селото. Отишли на гробищата, и стигнали до стара надгробна плоча. На нея висяло старото яке на Митко, а на гроба пишело „Албена 1962 – 1984 г.“ А от снимката на плочата го гледало лицето на същото момиче, което Митко видял през студения есенен ден. Старият мъж подал якето на Митко без да каже и дума и заедно със жена тръгнали към дома си.

Този разказ е по деиствителен случай. Обърнете внимание на годините, Тази в ноща на случката и тази на плочата. Буууу-у-уу

[evilteletuby]

Защо смяташ, че е по действителен случай?

[Vega]

               В последните есенни дни и наближаващите зимни , вечерите стават дълги и е особено  приятно край живия огън на камината. Огрени от тайнствените отблясъци  и магнетична игра на пламъците, хората обичат в смълчаната тишина и в полумрака,  да си разказват страшни истории...
     Това  е една история за любов, но много тъжна история...

Живял някога един селянин. Той бил работлив, заможен, имал голямо семейство и бил щастлив. Пред къщата му имало голямо дърво, а на него – щъркелово гнездо. Всяка година семейство щъркели отглеждали малките си в него.

Един ден, когато женската вече мътела, човекът решил да провери (от обикновено любопитство) какво ще направят щъркелите, ако се излюпят чужди пиленца. Той издебнал птицата и сменил яйцата със патешки.

Минало време. Веднъж селянинът чул голям шум. Излязъл да види какво става. От гнездото се чувало писукане и той разбрал, че пиленцата са се излюпили. Мъжкият обаче, обикалял край него, пляскал шумно с крила и тракал силно с клюн. Отлетял нанякъде и след малко се върнал с други щъркели. Те също обикаляли гнездото, пляскали с крила и тракали с клюнове. После внезапно нападнали женската и я изгонили от ятото.

Тя се опитала да се върне при тях, но птиците все я гонели. Тогава женската литнала нагоре. Като набрала височина, спряла, а после се спуснала право надолу, като стрела, точно върху опънатите електрически жици...

Човекът проклел мига, в който решил да си направи този експеримент. От този ден нататък всичко в живота му тръгнало на зле. Загубил земите си, семейството му се разпиляло, къщата се рушала. Накрая останал сам, поболял се, после сам се запилял някъде. Дървото изсъхнало, а в гнездото никога повече не пристигнали щъркели....

От стари времена, хората знаели, че щъркелите са най-верните птици и живеят по двойки до смъртта  си!

          В живота понякога става така, че правим неща без да си даваме точна преценка, че можем да променим безвъзвратно съдбата на даден човек, да объркаме  живота му дори и без зла умисъл-просто от  недооценяване и безотговорност на нашите постъпки!
 
 
   

   

[Vega]

     Една история  за адвокати.....де, да беше ....истина               
...
Млад мъж посетил Сан Франциско.
Тръгнал да разглежда улиците и магазинчетата на китайския квартал....Забелязал малко, неугледно магазинче и влязъл.

По рафтовете имало какво ли не,  но погледа му се спрял на малка бронзова фигурка на плъх....

Попитал за цената,
а отговора бил:
-50 долара за  плъха и 1000 долара за историята  около него...
-Забрави за историята , ще взема само плъха/предател, както обяснил продавача/
Продължавайки разходката си, младия мъж видял , че два истински плъха вървят подтичвайки след него...

После, още няколко се присъединили ....Вървейки към парка, мъжът, вече доста  озадачен и силно разтревожен, видял хиляди и хиляди плъхове да го следват...
Силно изплашен ,  загубил и ума и дума, приближил едно езеро и от брега му...като замахнал, метнал във водата опакования предател-плъха....
След него...се хвърлили и всички плъхове, които го следвали.
Тръгнал бързо назад и като се сетил за нещо отишъл пак в магазинчето на китаеца, който като го видял попитал:
-Идваш за историята, нали?
-Не, но да попитам дали имате  случайно и фигурки на адвокати?